Прочетен: 1804 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 24.05.2011 21:46
Ще пиша пътепис. За първи път. Идеята и ентусиазмът бликат с мастилото на химикалката...
София. Петък. 8-ми април. Място – Централна гара. Билет – до Мездра. Цена – 3 лева. Толкова малко?! Че за тази цена, какво ще ми предложат? Но за моя оскъден студентски бюджет е изгодна. Нали ще пиша пътепис!
Вълнувам се. Чувала съм, че Искърското дефиле било много красиво. От двете страни на жп линията имало живописни скали, които хилядолетната река е изваяла майсторски. Там бил паметникът на Дядо Йоцо от едноименния разказ на Вазов. Някога с възторг той посрещнал железницата, която българска ръка сътворила. И аз, като Дядо Йоцо, ще гледам и надявам се да видя – прогреса на нацията, съчетан с красотата на природата.
Но да се върна обратно на гарата. Със сакче в дясната и кафенце в лявата ръка поемам с бодра крачка към перона. Хора много. Пъплят в подлеза... а то подлез ли е? Миризма прекрасна, уют неземен... Бързам да изляза на перона, че да се кача във влака, в който ще напиша своя пътепис!
А влакът е пълен. Забравила съм да си купя запазено място. Ще преглътна веднъж и ще продължа да търся, поне едно ще има. Намирам място и се настанявам до прозореца, за да мога с поглед да обхвана гледката. Прозорецът ми е мръсен. Е, ще преглътна два пъти и ще продължа с писането. Мъжът до мен е потен и досаден. Е, ще преглътна три пъти и ще продължа.
Влакът пътува бавно сякаш знае, че пиша пътепис и ми дава шанса да пресъздада с химикалката си чудото, наречено природа. Ляво, дясно, ляво, дясно... картината е скучна. Голи полета с летящи по тях найлонови торбички. Малки къщи без дворове. Порутени жп гари. Но аз ще пиша пътепис за Искърското дефиле. Да, то е живописно!
Къща след къща, поле след поле. Изведнъж влакът спира. По средата на нищото. Отляво – баир, отдясно – дървета. Стоим. Чакаме. Но какво? Никой нищо не казва. А и аз не питам – пиша пътепис.
10-20-30 минути... Влакът не тръгва. Бил се счупил локомотивът. За 3 лева – толкова. Макар да съм привърженик на тезата, че качеството не винаги е в права пропорция с цената, тук тезата ми се оказа погрешна.
Слизам от влака, за да подишам чист старопланински въздух. Все пак пиша пътепис. Чувам шумоленето на Искъра. Колко величествено звучи. Той е някъде там и ми подсказва, че пътеписът ми ще бъде намокрен от неговите пръски, ще потъне в неговите дълбоки сини води, ще прескочи големите речни камъни и...
40-50-60 минути. Още сме тук. Смрачава се. Аз също! Кой ме накара да пиша пътепис във влак? И дърветата не виждам в тъмнината. Искъра отдавна заглъхна от шума на яд в ушите ми. А мъжът не спира да се поти и да досажда...
И държавата ни е като моя влак – със счупен локомотив, втора класа, спряла по средата на нищото. Никой не ти обяснява защо водещата машина е повредена, кога и кой ще я оправи. Или ще трябва да чакаме да дойде новият локомотив? Да, ние все чакаме. Да продължим напред. Да видим и ние, не само Дядо Йоцо, Искърското дефиле и прогреса, релсите на бъдещето. Но тъмнината безмилостно ни поглъща...
Час и 30 минути. Тръгваме, със закъснение, но у нас всичко се движи на забавен каданс. Кадър след кадър, черен. Както се казва в онзи виц: „Ако искаш да живееш и след края на света, ела в България. Ние сме с 20 години назад.”
Спрях да пиша пътепис. Вече няма какво да преглъщам. Време е да сменя локомотива!
Иначе пътеписа не може да бъде причина, но не може да бъде и следствие – пътеписа е жива случка, която си тананика и приканва да бъде разказана.
Не пишеш и за реката – видя ли я, докосна ли я?
А колкото до пътеписа - той почти няма нищо общо с пътепис, само идеята му беше такава :)
Help Yourself ,Save the world .
