Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.03.2014 18:02 - Когато бедността почука на вратата...
Автор: daisynka Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1460 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 01.03.2014 18:06


 Това е историята на едно малко момиченце с тежка съдба. Преди още да може да избере пътя, по който да върви в живота, нейното бъдеще е предрешено. Белегът, който щампова нейния живот завинаги, носи името бедност. Не, това не е болест, това е реалността...

 

Ани е втори клас. Живее в 70-квадратен апартамент в малък квартал на петдесетхиляден град, северозападно от столицата София.

Ани дели една стая със своя брат близнак. Майка й е безработна, дядо й е пенсионер.  Единственият, който работи в семейството, е баща й. Той чисти обора на един краварник. Става всяка сутрин в 4.30 часа и се прибира късно вечер. Някога той беше шофьор на такси, но по невнимание предизвика катастрофа и заради него един един човек загина. Съдът го осъди и той лежа в затвора три години.

През това време за децата се грижеха баба им и дядо им. Тогава малчуганите бяха щастливи. Радваха се на истинско детство. Всяка сутрин за тях имаше закуска, на обяд топла супа, а за вечеря картофи.  Бабата получаваше пенсия по болест, дядото също взимаше пенсия, но работеше и като пазач, за да може да осигури на съпругата си лекарства и на внуците си бъдеще.

Майката на Ани така и не си намери постоянна работа, защото лъжеше и крадеше от работодателите си. За известен период от време, докато мъжът й беше в затвора, за нея дори се носели слухове, че е станала проститутка, защото нямала пари за ядене. Бабата и дядото се грижеха за прехраната само на децата.

Ани се налагаше да дели всичко с брат си – леглото, учебниците, тетрадките, дрехите, вафлите... Дядо им ги водеше на училище, но сами се прибираха. Болната им баба ги посрещаше с топъл обяд, но за домашните нямаше кой да им помогне. Така още в първи клас Ани и брат й близнак изостанаха с учебния материал, получаваха слаби оценки, забележки, викаха дядо им в училище, защото майка им не се интересуваше от тяхното образование. Самата тя едва бе завършила. За нея не бе от значение дали малчуганите могат да пишат и смятат. Беше й достатъчно това, че половината от деня не бяха вкъщи.

На следващата година бабата почина, а дядото остана без работа. Ситуацията се влоши. Ани и брат й останаха без топла супа, без учебници и без внимание.

Баща им излезе от затвора, но за известен период от време не можа да си намери работа. Принуждааше се да краде и полицията идваше всеки ден да го търси в дома му, а той се криеше. Всеки път караше Ани да отваря вратата на органите на реда, защото нейната невинна детска усмивка беше най-доброто негово прикритие. След поредното провинение той си призна и върна парите. Тогава лъсна жестоката истина – пет човека живееха с пенсията на дядото, която беше 250 лева. Нямаха пари за храна, не можеха да си платят тока и водата, а за сметките на мобилните им телефони изобщо и не ставаше дума. Децата нямаха обувки и якета за зимата. До средата на октомври ходеха с летните чехли и с омалелите им вече анцузи. Съседите ги съжаляваха и им купуваха по една вафла, когато ги видеха, че седят пред блока цял следобед. Майката им се караше, когато искаха да им купи нещо за ядене.

А Ани беше гладна. За училище не й се полагаха джобни пари. Закусваше вкъщи с една филия хляб, намазана с маргарин. Но майка й и баща й не спряха да си купуват цигари. По две кутии на ден.

Тогава Ани, макар само втори клас, разбра какво е да си беден. Малкото момиче плати с достойнството си цената на нищетата. Тя странеше от съучениците си, които през голямото междучасие тичаха навън да си купят сандвич и сок. Ани се чувстваше различна. Знаеше, че не е като другите. Това й тежеше, но нямаше с кого да сподели.

Ани нямаше приятели, защото никой не искаше да дружи с нея. Дрехите й бяха опърпани и мръсни. Обувките скъсани. Съседите я обсъждаха, децата й се подиграваха, учителите я съжаляваха...

Един ден Ани спря да ходи на училище...

 

Това бе историята на Ани. Дете без път напред, изгубило вярата в бъдещето. Безгрижният й поглед отдавна е залязъл зад хоризонта на нищетата. Не, това не е болест, това е съдба...

 



Тагове:   Есе,   бедност,   пари,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: daisynka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 122766
Постинги: 44
Коментари: 49
Гласове: 269
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031